Тихи сенчести улици,спретнати двуетажни къщи,дворове, наметнати с пъстрата черга на есенните цветя,малък уютен площад с неизменната сграда на кметството и пощата, с кафенето си, с пейките за небързащите за никъде старци — гледки, които навяват ласкаво спокойствие и като че ли забавят хода на холеричното ни време.
На пръв поглед малкият град е лесен за „откриване“ — той не защищава тайните си с помощта на огромните мащаби на мегалополиса, с циклопическите си многоетажни постройки. От центъра до старинната часовникова кула се отива с броени крачки, а от там до последните къщи разстоянието е съвсем малко. И въпреки тази урбанистична яснота Етрополе може лесно да събуди у новодошлия тръпка на учудване или възхита — с прекрасната симетрия между дървото и камъка на една съхранена през вековете българска къща, с романтичната сянка на някой стар чардак, осветен от аленото сияние на цветята, с преданията за древни и бурни епохи. Защото в малкия планински град кръстосвали следи на траки и римляни, на гърци и саксонски рудничари, на славяни и прабългари. И в това няма нищо необикновено — Етрополе е един от най-старите миньорски и железодобивни центрове на Балканския полуостров, средище на занаяти и оживена търговия.
0 Коментари